Здрасти! Имам отново питане по темата. Възможно ли е хората, които приемат лично ситуациите си в живота да са твърде отдадени на другите? Не е вярно, че непременно тези хора са егоисти. Смятам, че те са способни да свалят и едната риза от гърба си в името на това да се харесат на другите, но и им помагат по този начин. Случва се да започнат да приемат лично нещата, не защото са лоши и егоисти, а защото очакват и изискват да получат от другите поне 1/3 от това, което те самите са успели да им дадат. Единственият им недостатък е, че не приемат мисълта да дават без да получават в замяна. Може ли това да е коренът на всичко?
Здравей, благодаря за коментара и мислите отново! :) За да отговоря на въпроса трябва първо да кажа, че за мен термина "егоист" е много широко разпространен и едновременно и толкова различно тълкуван. Хора, които имат здавословни граници и съответно си ги упражняват за да пазят личното си пространство, емоционални, времеви и физически граници, често са набедени за егоисти. Тоест, за мен, термина егоист може лесно да бъде използван от хора, които срещат хора с добри граници, и те съответно не се оставят да бъдат манипулирани. А за хората, които изпитват подсъзнателна нужда да манипулират, тоест да "контролират" това е сходна, но отделна тема. С това казано, не мисля изобщо, че хората, които приемат нещата лично са егоисти. Те са по-скоро хора, които са преживяли системно отхръвляне и отблъскване - или реално или така възприето -и се е образувала основна емоционална рана с убеждения като "аз съм лош" или "аз не съм достатъчно добър" . За мен там е коренът. Тоест, всеки коментар, критика, понякога дори предложение за подобрение, удря несъзнато и мигновенно право в раната, и това за човека е болезнено. Усещането е оголемено. Съответно реакцията е оголемена. И това е абсолютно машинално и е станало с годините автоматизация и всъшност съвсем неосъзнато. Усещането се свързва и прилива в една минала емоция, запаметена като основна и много важна "за оцеляването" емоция, в подсъзнанието. В момента, в който някой ни каже, да кажем критика, дори да е с добро или неутрално поднесена, можем да я усетим като нападка (взимане на лично), защото в този миг подсъзнанието прави асоциация с едно много болезнено минало, където сме възприемали редовно отхръвляне. Усещането на отвхърляне води до силни, ексистенциални подсъзнателни страхове,. Изсипва се химическия коктейл на стреса и нервната система се активира като за борба или бягство. Защото исторически, когато един човек е отхвърлен, дали е от семейството, дали е от родителите, дали е от племето си, да си сам винаги означава, че оцеляването ти е изложено на риск. И тази информация е кодираноа не само в животинската, но и в човешката генетика. От възприето отхвърляне, може би нещо недоразбрано в детството ни, може би много заети или болни родители, или реално изоставяне от единия или двамата родители, е свързано пряко с убеждението "аз съм лош" или "аз не съм достатъчно добър". Надявам се, че успях да отговоря на въпроса. Хубава неделя!
Така е. Радвам се, че сте намерили и това видео. :) Целта е всъшност, да тренираме мозъка си, да допусне в подсъзнанието ни нова зона на комфорт. Тоест, да създадем нов навик. Навика да приемаме, че може да има винаги и друга причина за случилото се - освен нас. Навика да мислим, че не ние сме в ядрото на всичко опасно, негативно, лошо. А да се създаде нов навик, нова зона в която да е комфортно да мислиш за себе си, че не си виновен винаги ти, че не е нужно да живееш в срам, че заслужаваш добрите и хубави неща че заслужаваш своето си пространство и място в този свят. Че не трябва да чакаш за разрешение да бъдеш щастлив. Всичко това е трудно за приемане, но е възможно да го приемем и променим. Променянето на подсъзнателна зона на комфорт е труден и дълъг процес, ако става само чрез помощта на съзнателната част на мозъка. Но факт е, че започнем ли чрез тези малки стъпки, можем да започнем да разклащаме тази циментирана вяра и убеждение в нас. Подсъзнанието работи с доказателства. Ако можем да си докажем, че нещо е различно от това, което мислим, и че няма да ни навреди, може да стане и нов навик (нова програма, нова автоматизация, нова зона на комфорт). Доказването е именно по-трдуната част, а то е, да промениш едно затвърдено от много години убеждение. Но ако човек работи много надс тези неща, започва да забелязва своите навици от мисли и навици от емоции и съответно навици от действия, и тогава - тогава идва тази осъзнатост. И тези доказателства: че може би не е така както винаги сме мислили и усещали. Може би има друг начин? Друга реалност? Друга истина? Ние сме създадени мнителни, а ако сме изживяли труден период в детството или юношеството си, то тази мнителност е недоверие в хората, която идва от недовере в себе си. Тази игра, самото допускане, че може да има и друга възможност, друга причина, друг отговор на случилото се, което ни е накарало да страдаме, това е началната стъпка на това осъзнаване. Самото допускане - е голяма стъпка. От там нататък се получава ефекта на снежната топка. Осъзнаването расте с всяка нова ситуация, в която се питаме: наистина ли е така? С времето започваме да проглеждаме, да виждаме и усещаме, че светът (хората) не е толкова враждебен около нас, не искат да ни наранят лично нас, защото сме лоши, и с това ще започне да се разклаща и убеждението: аз не съм достатъчно добър, аз съм лош, аз трябва да бъда наказан. Когато се разклати това убеждение, започваме да допускаме, че сме добри, че заслужаваме, че можем да си имаме доверие - и че можем да имаме доверие и на други хора. Ще намалеят всички изострени защитни реакции, които имаме под формата на мисли, емоции и действия, и пак ще се усещаме в безопасност в психиката и тялото си. Но това е процес, говорим за месеци и години, в които чрез себе-наблюдение осъзнаваме, разбираме себе си, околните, учим се наново как работи този свят, защо хората правят нещата, които правят. И че всъшност, всеки се опитва да оцелява и че има много, много хора между нас, ако не и всеки, които са ранени и действат в защита към своя външен свят в дадени ситуации, - в който попадаме и ние. И това не предава никакво значение, на това - какъв човек сме ние. Освен ако не приемем, че тяхната истина е и нашата истина :)
![ไข้ขึ้นเลย! เมื่อแฝดโดนจัดเต็มวัคซีนครบ2เดือน🤒 [cc] แดนแพทตี้ SS2 | EP.54 |](http://i.ytimg.com/vi/z2VHItnyyvY/mqdefault.jpg)
Чудно! Благодаря 🎉
Благодаря
Перфектно казано!
Здрасти! Имам отново питане по темата. Възможно ли е хората, които приемат лично ситуациите си в живота да са твърде отдадени на другите? Не е вярно, че непременно тези хора са егоисти. Смятам, че те са способни да свалят и едната риза от гърба си в името на това да се харесат на другите, но и им помагат по този начин. Случва се да започнат да приемат лично нещата, не защото са лоши и егоисти, а защото очакват и изискват да получат от другите поне 1/3 от това, което те самите са успели да им дадат. Единственият им недостатък е, че не приемат мисълта да дават без да получават в замяна. Може ли това да е коренът на всичко?
Здравей, благодаря за коментара и мислите отново! :)
За да отговоря на въпроса трябва първо да кажа, че за мен термина "егоист" е много широко разпространен и едновременно и толкова различно тълкуван.
Хора, които имат здавословни граници и съответно си ги упражняват за да пазят личното си пространство, емоционални, времеви и физически граници, често са набедени за егоисти. Тоест, за мен, термина егоист може лесно да бъде използван от хора, които срещат хора с добри граници, и те съответно не се оставят да бъдат манипулирани. А за хората, които изпитват подсъзнателна нужда да манипулират, тоест да "контролират" това е сходна, но отделна тема.
С това казано, не мисля изобщо, че хората, които приемат нещата лично са егоисти. Те са по-скоро хора, които са преживяли системно отхръвляне и отблъскване - или реално или така възприето -и се е образувала основна емоционална рана с убеждения като "аз съм лош" или "аз не съм достатъчно добър" . За мен там е коренът.
Тоест, всеки коментар, критика, понякога дори предложение за подобрение, удря несъзнато и мигновенно право в раната, и това за човека е болезнено. Усещането е оголемено. Съответно реакцията е оголемена. И това е абсолютно машинално и е станало с годините автоматизация и всъшност съвсем неосъзнато.
Усещането се свързва и прилива в една минала емоция, запаметена като основна и много важна "за оцеляването" емоция, в подсъзнанието.
В момента, в който някой ни каже, да кажем критика, дори да е с добро или неутрално поднесена, можем да я усетим като нападка (взимане на лично), защото в този миг подсъзнанието прави асоциация с едно много болезнено минало, където сме възприемали редовно отхръвляне. Усещането на отвхърляне води до силни, ексистенциални подсъзнателни страхове,. Изсипва се химическия коктейл на стреса и нервната система се активира като за борба или бягство. Защото исторически, когато един човек е отхвърлен, дали е от семейството, дали е от родителите, дали е от племето си, да си сам винаги означава, че оцеляването ти е изложено на риск. И тази информация е кодираноа не само в животинската, но и в човешката генетика.
От възприето отхвърляне, може би нещо недоразбрано в детството ни, може би много заети или болни родители, или реално изоставяне от единия или двамата родители, е свързано пряко с убеждението "аз съм лош" или "аз не съм достатъчно добър".
Надявам се, че успях да отговоря на въпроса. Хубава неделя!
Благодаря!
А причините, които започваме да изброяваме в отговор на въпроса: "Какво е това, което аз не виждам?"Те не са ли отново вид предположения?
Така е. Радвам се, че сте намерили и това видео. :)
Целта е всъшност, да тренираме мозъка си, да допусне в подсъзнанието ни нова зона на комфорт. Тоест, да създадем нов навик.
Навика да приемаме, че може да има винаги и друга причина за случилото се - освен нас.
Навика да мислим, че не ние сме в ядрото на всичко опасно, негативно, лошо. А да се създаде нов навик, нова зона в която да е комфортно да мислиш за себе си, че не си виновен винаги ти, че не е нужно да живееш в срам, че заслужаваш добрите и хубави неща че заслужаваш своето си пространство и място в този свят. Че не трябва да чакаш за разрешение да бъдеш щастлив. Всичко това е трудно за приемане, но е възможно да го приемем и променим.
Променянето на подсъзнателна зона на комфорт е труден и дълъг процес, ако става само чрез помощта на съзнателната част на мозъка. Но факт е, че започнем ли чрез тези малки стъпки, можем да започнем да разклащаме тази циментирана вяра и убеждение в нас. Подсъзнанието работи с доказателства. Ако можем да си докажем, че нещо е различно от това, което мислим, и че няма да ни навреди, може да стане и нов навик (нова програма, нова автоматизация, нова зона на комфорт). Доказването е именно по-трдуната част, а то е, да промениш едно затвърдено от много години убеждение. Но ако човек работи много надс тези неща, започва да забелязва своите навици от мисли и навици от емоции и съответно навици от действия, и тогава - тогава идва тази осъзнатост. И тези доказателства: че може би не е така както винаги сме мислили и усещали. Може би има друг начин? Друга реалност? Друга истина?
Ние сме създадени мнителни, а ако сме изживяли труден период в детството или юношеството си, то тази мнителност е недоверие в хората, която идва от недовере в себе си. Тази игра, самото допускане, че може да има и друга възможност, друга причина, друг отговор на случилото се, което ни е накарало да страдаме, това е началната стъпка на това осъзнаване. Самото допускане - е голяма стъпка. От там нататък се получава ефекта на снежната топка. Осъзнаването расте с всяка нова ситуация, в която се питаме: наистина ли е така? С времето започваме да проглеждаме, да виждаме и усещаме, че светът (хората) не е толкова враждебен около нас, не искат да ни наранят лично нас, защото сме лоши, и с това ще започне да се разклаща и убеждението: аз не съм достатъчно добър, аз съм лош, аз трябва да бъда наказан. Когато се разклати това убеждение, започваме да допускаме, че сме добри, че заслужаваме, че можем да си имаме доверие - и че можем да имаме доверие и на други хора. Ще намалеят всички изострени защитни реакции, които имаме под формата на мисли, емоции и действия, и пак ще се усещаме в безопасност в психиката и тялото си. Но това е процес, говорим за месеци и години, в които чрез себе-наблюдение осъзнаваме, разбираме себе си, околните, учим се наново как работи този свят, защо хората правят нещата, които правят. И че всъшност, всеки се опитва да оцелява и че има много, много хора между нас, ако не и всеки, които са ранени и действат в защита към своя външен свят в дадени ситуации, - в който попадаме и ние. И това не предава никакво значение, на това - какъв човек сме ние.
Освен ако не приемем, че тяхната истина е и нашата истина :)
Благодаря за изчерпателния отговор.❤