Силата на Убежденията | Филтър на реалност | Пример от практиката | Осъзнаване - първи стъпки
ฝัง
- เผยแพร่เมื่อ 20 ส.ค. 2024
- Здравейте!
Днес говоря за нашите убеждения и вярвания, които сме усвоили чрез
- обуславяне (класическото кондициониране чрез наказние и награда)
- средата в която сме израстнали като деца и юноши
- и опитът ни от първа ръка.
Те представляват филтърът, чрез който виждаме света и чрез който предаваме на всичко лично и уникално за себе си значение.
Този филтър е набор от складирани асоциации и убеждения от миналото ни, през който гледаме настоящето си.
Той определя нашето свето-усещане и себе-усещане.
Последиците за всеки един от нас, ако не се спрем и замислим, описвам днес в пример от практиката.
А знаеше ли, как се създава този филтър и че може да бъде променен?
Харесай, ако ти харесва!
Абонирай се, ако искаш още!
Благодаря!
Нека има повече осъзнатост, наука, доброта и обич.
Благодаря 🎉
Христос Воскресе!
Воистина Воскресе!
Страхотна лекция!Благодаря че те има Наде!❤Много точно ,образно и ясно обясняваш всичко.Пожелавам ти много сили и енергия,за да помагаш на хората!
Чакам с нетърпение следващото видео!
Много благодаря за топлите думи! 🌼
Здравей, отново много полезно за мен, вярвам и за много други хора видео. Благодаря ти, че си избрала да споделяш с нас ! ❤❤❤За мен си един от най-добре обясняващите и информирани на тема психология. Имам въпрос осъзнавайки, че нещо ни кара да се чувстваме дискомфортно само заради миналото ни, реално можем ли да променим емоциите, които ни носи, или можем само да осъзнаваме откъде идват ?
Здравей! Сърдечно благодаря за думите ти, много ме зарадваха! Но и за въпросът ти благодаря. Да обобщя: можем ли да променим емоциите, които идват от миналото и се наслагват върху настоящето или можем само да ги осъзнаваме:
Първо е нужно да се намери първопричината на болката, да се идентифицира и изолира мотиваторът за негативните емоции и дискомофорта.
Често това, което ни кара да се чувстваме дискомфортно може да бъде:
- Асоциирана запаметена болка, която идва от фундаментален страх
- Конфликт, който изживяваме когато мотивацията хем да бъдем приети (одобрение, пряко свързано с оцеляване), но и хем да бъдем себе си и да проявим глас, воля, нужда, граница
- Нещо, което сме възприели “грешно” и сме го складирали с наше си детско обяснение и значение (Например сме разбирали многото работене или болестта на родителя като отхвърляне спрямо себе си).
- Неизбежна, изненадваща или насилствена смяна на зона на комфорт на подсъзнанието.
Това са само няколко примера.
Това е частта, чрез която осъзнаваме за съществуването на болката и си разрешаваме да я чувстваме и да я поглеждаме и да търсим къде е раната. Започваме да разбираме емоциите и съответно да се отваряме към тях и да приемаме съществуването им.
Но реално това, което се случва с времето е, че ние не променяме тези емоции. Те не се преобразяват или сливат. Тези емоции се смаляват, отпадат, взимаме им силата и заряда и на тяхно място идват нови, с помощта на съзнателните мисли. (Нали, целта е да се прекъсне автоматизацията на мисли и емоции от миналото).
Ако има една случка, към която сме прикрепили емоции чрез асоциация, то ние можем като разглеждаме тази случка наново и наново, да прерамкираме перспективата, чрез която гледаме на тази случката. Да я събличаме и обличаме с нови дрехи сякаш. Както си искаме. Да правим с нея в мислите си каквото си искаме.
Неизбежно, с време и повторение, ще започнем да прикрепяваме нови емоции към нея. Прикрепваме към нея цял нов модел на реакция:
1. Ново убеждение
2. Нова мисъл
3. Нова емоция
4. Ново поведение/ действие като резултат.
Това не ни пречи да запазим спомена в тялото си за старата емоция. Но заряда и силата на старата емоция вече са й отнети. Тя се е смалявала и смалявала и накрая остава без енергия и атрофира. Но споменът е още там и ако пожелаем, можем да го извикаме, да си спомним как сме се чувствали някога, преди да прилепим нов модел към дадената случка. И е много интересно пътешествие на чувстване. Като си на съвсем ново място, с нова перспектива и погледнеш назад, към тези стари болки и виждаш колко много си успял със собствени усилия. Интересното е също, че веднъж стигнеш ли една степен на осъзнаване (не зависимо какво ниво), не можеш да се върнеш повече назад в това болезнено състояние. Можеш да си го спомниш, но си "защитен" от това пак да затънеш обратно там. Представи си го, че ставаш като пътник, който посещава тези места, вижда ги със спокойствие и от място на любопитство, но вече си има нов "дом", към който да се завръща и в който да е в безопасност и мир.
Малко се отплеснах, но се надявам, че успях да разгърна темата разбираемо. :) Поздрави! 🌸
@@integratedmindacademy Много изчерпателно, благодаря за отделеното време към въпроса ми ! Мисля, че разбирам, това си е голям процес, трябва си да му се отдели време и внимание! 😁❤️
А всъщност възможно ли е когато човек е в режим на свръхбдителност също да приема нещата лично?
Всъшноср тази свръхбдителност се случва постоянном, тя даже не е режим - дали я усещаме пряко или не. Тоест, ако един човек е приел да бъде бдителен (мнителен, недоверие) като част от нужните за оцеляване инструменти, то е като един "радар", който непрестанно скенира за емоционална или физическа опасност. Със сигурност има задействащи фактори, например хора или ситуации, или пък хора и ситуации, които ни карат да се чувстваме в безопасност, но тази бдителност е станала задъжлителен навик и със цел да ни редпази, подсъзнанието никога не я изключва.
Дали я забелязваме или не.
Ако човек се наблюдава, може да я хваща, както при себе си, така и при други хора. Как примерно задаваме подробни въпроси, как наблюдаваме детайли, как се съмняваме, как не вярваме, как не се доверяваме, как понякога сляпо оспорваме - като инстинтивна съпротива, и - към всичко това, спада и, че приемаме нещата, които се случват към себе си, тоест, лично. Случва се нещо такова: "радарът", който скенира за опасност хваща нещо (на което предаваме подсъзнателно значение за опасност) и това има директна връзка с основна рана в нас. Задействат се: убеждение - мисъл - емоция - поведение....и така се преливат едно в друго, и е задействана една цяла верига, която е станала автоматизирана реакция. Тази верижна реакция става толкова бързо, че ако не сме осъзнати, трудно можем да я разберем. Може би в последствие ще се хванем, че сме се "вкаракли във филма", че сме чувствали всичките тези болезнени емоции, че сърцето ни се е разтъптяло силно, че сме се притеснили, напрегнали, изплашили... и .т.н. Но тази автоматизирана реакция - е нещо, което е останало от времето, като сме били много малки или много млади. Тя се усеща като инстинкт, като част от нас. Сякаш не можем да я избегнем, и мислим, че това е нещо нормално и естествено нещо, което всеки човек има. Това именно може да опише разичлни автоматични верижни реакции, но и най-вече приемането на лично. Тоест, тази автоматично верижна реакция е останала от детските ни години, ние се раждаме със значението, че около нас се върти света. Всеки човек, всяко дете, идва на този свят първоначално с тази психическа настройка, тази себичност, и това е биологически нормално и нужно, да подсигурим оцеляването си. Както при малките кученца, които се бутат, кой първи ще пие мляко от майка си. :) Този инстинкт за самосъхранение обаче остава изострен при всякакви травматични изживяваниия дали са повтарящи се (комплексни) или еднократни. И за един човек едно изживяване може да не е травматично, за друг обаче да е, тук играе роля също нашата генетика, освен средата и опита. Но щом мозъкът е приел едно изживявания или повторни изживявания за болезни и опасни, ние не можем да пуснем тази идея, че сме в опасност. Мозъка я приема като нужна за да ни предпазва, запаметява я в подсъзнанието, и от там се ражда този скенер за опасност, тази свръхбдителност. Когато нямаме възможност да израстваме в емоционално безопасна среда (може да е само такова значение, което мозъка е предал на някакви случки, но може и да е имало реална опасност за оцеляването, тоест, това е вече по-дълбока, индивидуална работа да се разкрие), но и в двата случая, резултатът е един и съш: отнемаме си лукса да израстнем безгрижни, позитивно-любознателни възрастни, които не приемат случките около себе си твърде или изобщо лично, и които не виждат постоянна опасност за себе си в думите или действията на другите. Надявам се, че това даде малко повече информация, защо взимаме нещата лично и връзката му със свръхбдителността.
Благодаря от сърце 😍