През пролетта на 2002-ра бях на 20. Спечелихме с групата ми един конкурс за анти дрога авторска песен и.....Изведнъж се изтърсихме на една сцена с PIF в Младежки дом. Подгрявахме ги. Бяхме абсолютни деца, безмоторни самолети, свободни електрончета, келеши, чисти идиотчета натъпкани до горе с мечти. Бих се разплакал моментално ако видя днес такива младоци...ама ги няма. За друго ми е разказа. След като мина участието ни аз се мотаех зад сцената, беше онова време, в което труповете на соца се въргаляха в живота ни, сгради, обществени съоръжения, предмети, паметници....Зазяпах се в някакви продрани декори и други вехтории. В дъното беше малко стълбище водещо горе към осветлението над сцената... Стреснах се щом различих човешко тяло седнало присвито. Вдигна глава, усети присъствието ми. Беше Димо. Аз пък моментално усетих черното куче неотклонно следващо го. Депресията. Не тази обаче, от която помрънкваме в ежедневието си, когато ни е скучно или някой ни е накривил шапката. Срещах я голямата, страшна, необятна депресия още много пъти в живота си, някои от нас се разпаднаха личностно пред очите ми, тогава за пръв път надуших черното куче до Димо. Не зная как този човек се спаси. Да, музиката. Сцената, публиката. Жената. Детето. Скоро го засякох в родния си град на концерт. Исках да го попитам: "Как продължи, бе човек, какво ти костваше? Какво ти коства сега? Да се изповядваш интимно чрез изкуството си пред ревяща тълпа с бири в ръце? Не го попитах, защото докато стоях тихо, невидимо пред него, се усетих като негово отражение, в контражура на прожектора. И аз бях изпитал върху себе си ударите на живота, до такава степен вероятно подобни, че нищо не ми се питаше вече. И съм със същите тъмни очи, и с най-гръмкия си смях, и с най-вежливата си дума и усивка, тия очи са в свои мариански дълбини, не са изцяло при вас. Щракнахме си снимка и това беше. Извинявайте, сега снимките се кликват, не се щракват. Дърт съм.
Велика! Ако тази песен бе изпята на английски от Linkin Park, например, щеше да е Голям хит. Сега за нея знаем само отбрани българи. Но и в това има чар и уникалност : )
По дяволите, тази песен репрезентира и олицетворява над половин година от живота ми... Тази песен беше това, което ме караше *да намирам смисъл във всичко това*, което ме заобикаляше... С писалка в ръка *продължих* напред!
Жалко,че си отиде един истински музикант и артист... Но няма да бъде забравен! Почивай в мир, Димо!
2019 няма да ми омръзне
През пролетта на 2002-ра бях на 20. Спечелихме с групата ми един конкурс за анти дрога авторска песен и.....Изведнъж се изтърсихме на една сцена с PIF в Младежки дом. Подгрявахме ги. Бяхме абсолютни деца, безмоторни самолети, свободни електрончета, келеши, чисти идиотчета натъпкани до горе с мечти. Бих се разплакал моментално ако видя днес такива младоци...ама ги няма. За друго ми е разказа. След като мина участието ни аз се мотаех зад сцената, беше онова време, в което труповете на соца се въргаляха в живота ни, сгради, обществени съоръжения, предмети, паметници....Зазяпах се в някакви продрани декори и други вехтории. В дъното беше малко стълбище водещо горе към осветлението над сцената... Стреснах се щом различих човешко тяло седнало присвито. Вдигна глава, усети присъствието ми. Беше Димо. Аз пък моментално усетих черното куче неотклонно следващо го. Депресията. Не тази обаче, от която помрънкваме в ежедневието си, когато ни е скучно или някой ни е накривил шапката. Срещах я голямата, страшна, необятна депресия още много пъти в живота си, някои от нас се разпаднаха личностно пред очите ми, тогава за пръв път надуших черното куче до Димо. Не зная как този човек се спаси. Да, музиката. Сцената, публиката. Жената. Детето. Скоро го засякох в родния си град на концерт. Исках да го попитам: "Как продължи, бе човек, какво ти костваше? Какво ти коства сега? Да се изповядваш интимно чрез изкуството си пред ревяща тълпа с бири в ръце? Не го попитах, защото докато стоях тихо, невидимо пред него, се усетих като негово отражение, в контражура на прожектора. И аз бях изпитал върху себе си ударите на живота, до такава степен вероятно подобни, че нищо не ми се питаше вече. И съм със същите тъмни очи, и с най-гръмкия си смях, и с най-вежливата си дума и усивка, тия очи са в свои мариански дълбини, не са изцяло при вас. Щракнахме си снимка и това беше. Извинявайте, сега снимките се кликват, не се щракват. Дърт съм.
е то затова е за отбрани. може би някой ден света ще е готов да няма отбрани
страхотно усещане създават ,няма такава друга група .......връщат много назад във времето
kakto vsichki ostanali pesni i tazi e neveroqtna
Прекрасни.....
световно ниво в България
много хубава
големи!!!
Велика! Ако тази песен бе изпята на английски от Linkin Park, например, щеше да е Голям хит. Сега за нея знаем само отбрани българи. Но и в това има чар и уникалност : )
обичам. <3
Magiq....... prosto UNIKALNA!!!
Снощи я чух на живо и много се изкефих. Евала!
Снощи я чух на живо и много се изкефих. Евала!
ВЕЧНИ САААА!!!
По дяволите, тази песен репрезентира и олицетворява над половин година от живота ми... Тази песен беше това, което ме караше *да намирам смисъл във всичко това*, което ме заобикаляше... С писалка в ръка *продължих* напред!
Най-накрая.... Бях загубила вяра в тия хора.
sanuvah 4e sanuvam 4e ya peya taya pesen